На този ден Църквата спомня св. Йоан Лествичник, тъй като този св. отец, живял през седми век, е достигнал в живота си висотата на покаянието, към което трябва да се стремим през Великия пост. В тропара на светеца се казва: „Пустиножител и ангел в тяло, и чудотворец ти си се показал богоносни отче наш, Йоане. Като си приел с пост, бдение и молитва небесните дарове, ти изцеляваш болните и душите на онези, които с вяра прибягват към тебе. Слава на Този, който ти е дал твърдост, слава на Този, Който ти е дал венец, слава на Този, Който чрез тебе дава на всички изцеление“.
Църквата изяснява идеала за аскетически подвиг не като ценност сама по себе си, а единствено като израз на любовта към Бога. На Вечернята ние се обръщаме към светеца: „Ето защо към всички ти си извикал: възлюбете Бога и ще намерите вечна благодат. Нищо не предпочитайте повече от Неговата любов“.
На Литургията продължаваме да четем Посланието на св. апостол Павел до евреите (6:13-20). Това четиво говори за дълготърпението на патриарх Авраам и за окончателното осъществяване на обещанието, дадено му от Бога. Не е възможно Бог да излъже, ето защо като Авраам имаме „твърда утеха, ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков“. Живеем ли наистина с тази велика надежда?
Евангелското четиво (Марк. 9:16:30) разказва за изцеляването на момчето, обхванато от ням дух, доведено при Христос от своя баща. Господ казва на бащата: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“. Бащата извикал със сълзи: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“. Не бихме могли да изразим по-добре едновременно и нашата вяра, и нейната немощ. Но дали имаме същите горещи сълзи, когато казваме на Спасителя: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“? Христос се съжалил над бащата и изцелил сина му, защото Той приема такава вяра. След това учениците попитали Учителя насаме защо те не са могли да изгонят духа от момчето. Христос им отговорил: „Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост“. Не бива да си мислим, че продължителният пост и механичното повтаряне на молитви са достатъчни, за да придобием сила, която и апостолите не са имали. Молитвата и постът в истинския им смисъл означават пълно отричане от себе си, усилено упование и смирение на душата, която оставя всичко на Божията милост, подчиняване на нашата воля на Господнята воля, предаване на цялото ни същество в Божиите ръце. Оня, който с Божията благодат достигне това състояние, ще може и да изгонва бесове. Дали не може и ние да направим поне първите крачки по този път? Ако опитаме, ще се удивим какво преуспяване ще ни се даде.
Откъс от книгата „Благодатната Господня година“, превод: Мила Игнатова
