Презвитерът Като Извършител На Евхаристията в Православната Диаспора

НАПИСАНА ОТ ПРОТОЙЕРЕЙ Д-Р ДОБРОМИР ДИМИТРОВ

Днес неоспорим факт е, че множество православни енории в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Азия функционират в географски район, в който никога не са съществували православни епископии.

Нещо повече – тези епископии са съставени от енории, възглавявани от презвитери, които функционират под омофора на епископ, чиято катедра е в различна държава, а дори и в друг континент. Всичко това създава различни канонични въпроси относно юрисдикцията и служението на клира, тъй като в тази ситуация на едно определено място могат да съществуват няколко православни епископи в един мегаполис.

Архим. Григорий (Папатомас) отбелязва, че днес в Париж съществуват едновременно шестима православни епископи, носещи подобен, дори понякога един и същи титул, като така покриват една и съща църковна юрисдикция,[1] въпреки писмено изразеното категорично мнение на Църквата.

Първият вселенски събор от 325 г. ясно формулира, че „… не бива в един град да има двама епископи“,[2] а Правило 12 на Четвъртия вселенски събор от 451 г. санкционира намесата на светската власт и разделянето на града за двама митрополити на едно място с думите: „Дошло е до знанието ни, че някои, въпреки църковните постановления, прибягвайки до властта, чрез царски укази, разделяли една област на две, за да бъдат двама митрополити в една епархия. Затова светият събор определи: никой епископ занапред да не дръзне да върши нищо подобно“.[3]

Днес обаче в православната диаспора се наблюдава и друг феномен, че множество епископи оглавяват енорийски етнически събрания не в определен град и диоцез (в географския смисъл на думата), а на територията на множество държави.

По този начин е нарушен главният еклисиологически принцип, че на определена територия църквата може да е една, т. е. изразена чрез една Евхаристия, възглавявана от епископ, която обединява всички християни независимо от етноса, езика, расата, националността и културата им.

Този нов тип еклисиология формулира принципа, че дадена поместна църква се разпростира не върху територия, а върху лица от етнически произход. Трябва да се отбележи, че това съществуване на енории зад граница надхвърля принципа за автокефалия, тъй като автокефалията функционира в рамките на географска територия, т. е. тя е с чисто географски характер. Автокефалната църква в никакъв случай не трябва да се приема за етническа, а още по-малко да се простира върху отделни лица на различна територия.[4] Възможно е, с оглед на днешното формиране на съзнанието за националните църкви, това изказване и да звучи скандално, но според православната еклисиология национални църкви не могат да съществуват. Такъв тип мислене е връщане към старозаветното съзнание за избрания народ, което е противоположно на древнохристиянското съзнание (срв. Гал. 3:28; Рим. 10:12).

От друга страна, отново се повдига въпросът: кой днес реално е извършителят на Евхаристията – епископът или презвитерът? Ако погледнем на въпроса богословски, съгласно православната еклисиология и днес единствен извършител на Евхаристията е епископът и никой друг; презвитерът служи от негово име в енорийското събрание. От друга страна обаче енориите, особено в диаспора, днес имат съзнанието, че предстоятел (председател)[5] и извършител на Евхаристията de facto е презвитерът, а епископът е онзи, който администрира епархията. Следователно епископът не е припознат като единствен извършител на Евхаристията и предстоятел на събранието, чийто пълномощник е презвитерът, или пък в най-добрия случай само формално се приема, че Евхаристията се извършва от негово име.

Това положение поставя въпроса дали днешните панправославни енории не могат да функционират върху основата на някакво абстрактно православие. Отговорът на този въпрос би бил, че православието винаги е опит, а енорията е събитие, а не просто административна единица. Културата и етносът в никакъв случай не могат да бъдат идентичност на енорията, тъй като това представлява духовен изолационизъм. Що се отнася до културата на народите и тяхното наследство, вплетено в живота на Църквата, то те трябва да имат своето универсално значение, изразяващо се в съборността, в единството на многообразието.

Всички тези въпроси формират две „практически“ различни гледни точки, които са в конфликт една с друга, но всъщност представляват различни концепции за цялата каноническа структура на Църквата.

Отговорите на въпросите „кой е главата на енорията?“, „как енорията следва да се организира и управлява, особено ако е в диаспора?“, „на кой канонически епископски авторитет са подчинени презвитерите от тези енории?“ и пр. трябва неминуемо да бъдат основани върху догматическото и каноническото предание на Църквата, а не върху секуларните фактори, влияещи върху църковната организация.

Независимо че под догматическо предание днес се визират главно оросите като граници на Църквата, трябва да подчертаем, че тези граници са изразени и чрез канони, засягащи административното управление на Църквата, т. е. догматичното предание е свързано с административното управление на Църквата. Това означава, че тези два полюса според съвременното приемане на постановката догмати-администрация всъщност формират неотделимите части на една и съща традиция, основана върху тези същите догматически принципи.

Ето защо, трябва да се подчертае, че устройството и организацията на Църквата е израз на еклисиологическото ѝ богословие, което е изразът на истините на вярата, т. е. на догматическото предание.

Прот. Николай Афанасиев, търсейки решението на проблема за съвременното функциониране на енорията и презвитера като извършител на Евхаристията, твърди, че за преодоляване на недоумиците не е нужна някаква кардинална промяна в църковното устройство що се отнася до енорията. Той смята, че просто трябва да се вложи правилният богословски смисъл.

О. Афанасиев дава два начина за приближаване до автентичното устройство на Църквата: „Епископът да бъде разглеждан като единствен извършител на Евхаристията, а презвитерите – само като пълномощници“,[6] и, вторият – „засилване на независимостта на енорията и признаване на презвитера за извършител на Евхаристията и предстоятел на Църквата“.[7]

Първото твърдение звучи логично и има основание в каноническото предание на Църквата. Що се отнася до втората постановка, то нейното официално признаване би породило противодействие, тъй като това право на презвитерите би се асоциирало с тревожната тенденция на т. нар. „независими енории“, които определят отношенията си с църковната власт едностранчиво. Тази едностранчивост се формира поради дадените конституционни права на църковните общини в Америка и Европа, чрез които всяка една църковна община има правото на независимост. Погледнато обаче от еклисиологическа гледна точка, всяка енория, която е независима от своя епископ или не признава авторитета му, представлява канонически абсурд. Подобно мнение на прот. Н. Афанасиев за признаване на презвитера като извършител на Евхаристията и предстоятел на енорията е изказано и от прот. Александър Шмеман, за което и двамата автори са остро критикувани в трудовете на митр. Йоан (Зизиулас).[8]

Митр. Йоан се възпротивява на твърдението на о. Афанасиев, който твърди, че „където е Евхаристията, там е пълнотата на Църквата“,[9] тъй като о. Афанасиев не прави разлика дали тази Евхаристия е председателствана от епископ или от презвитер.

Пергамският митрополит твърди, че енорията, оглавявана от презвитер, не отговаря на епископската църковна структура, която според него единствена изразява пълнотата на Църквата.[10] Не намираме обаче такова свидетелство при св. Йоан Златоуст, който, що се отнася до оглавяването и извършването на Евхаристията, не описва никаква разлика в служенията на презвитера и епископа, освен че епископът има власт да ръкополага клира.

Що се отнася до енорията, тълкувайки думите на св. ап. Павел към Тимотей за епископите и презвитерите, светителят пише: „Затова не е голямо разстоянието между презвитерите и епископите. И първите са получили също дар на учителство и са също предстоятели на Църквата; затова същото, което той казва на епископите, е приложимо и към презвитерите. Първите само с едно (правото да извършват) ръкоположение стоят по-високо от последните, и в едното това се заключава тяхното видимо предимство пред презвитерите“.[11]

Ако погледнем обаче към раннохристиянската структура на Църквата, ще видим, че тя се състои от предстоятел (независимо дали той е наричан презвитер, или епископ) и лаос, чрез което е било достатъчно да се проявят различните харизми в събранието.[12] Днес енорийският презвитер притежава белезите на епископа, а именно – регулярно извършва Евхаристия и е припознаван като пастир и наставник на лаоса, т. е. той е жив носител и изразител на единството в евхаристийната общност.

Така, о. Александър стига до извода, че местната църква притежава пълнотата на Тялото Христово, но тази пълнота се изразява, когато местните църкви са съединени помежду си чрез идентичността на вярата и своето свидетелство. О. Шмеман настоява, че енорията е истинската видима ἐκκλησία, а епархията е повече или по-малко административно звено, а не жива реалност.[13]

Ето защо, в случай че изходим от съвременното енорийско църковно устройство и особено от феномена на диаспората в Православната църква, то богословието на прот. Николай Афанасиев и на прот. Александър Шмеман стои по-близо до реалната ситуация на организиране на църковната община, отколкото богословието на митр. Йоан (Зизиулас). Все пак, в този енорийски модел презвитерът, извършващ Евхаристия и оглавяващ събранието, е представител на тази общност, а представителят на съборността на тези евхаристийни общности остава епископът, около когото са събрани презвитерите. Така откриваме, че днешната енория не може да бъде отъждествявана с древната енория, която е имала в себе си пълнотата на служенията (епископ, презвитери, дякони, лаос). По този начин появата на енорията през четвъртото столетие представлява едно въплъщение на еклисиологията в конкретните исторически събития, също както и съвременните енории представляват едно функциониране на църковната община в съвременните условия и начин на живот.

Може да се каже, че всеки от цитираните по-горе богослови е прав, изхождайки от развитието на църковната структура, но новите исторически фактори все повече ще налагат нуждата енорията и презвитерското служение да бъдат дефинирани по-точно. Може би евентуално решение на проблемите на диаспората, що се отнася до взаимоотношенията между оглавяващия ги епископ и презвитероцентричните енории, би могло да е увеличаването на епископата, който отново да се възприема като единствен извършител на Евхаристията. Това обаче трябва да бъде продиктувано единствено от изключителната тясна, жива и двустранна, неинституционална връзка с енорийските презвитери и лаоса в тези енории. Това означава, че такива взаимоотношения би трябвало да бъдат построени не върху принципите на някаква секуларна пирамидална йерархичност,[14] а върху йерархичността, която е основана върху православното учение за икономѝята на хàризмите.

Такава йерархичност, основана на иконично-есхатологично-исторически модус на служенията, означава, че чрез помощта на Божията благодат епископът взема участие във всички Христови служения: първосвещеническо, царско, пророческо-учителско, устроително-управленско. Оттам отношенията му с останалите служения се основават подобно на отношенията на Христос с Неговите апостоли, ученици и всички около Него, които са приобщени по Неговата воля, за да са непрестанно с Него и винаги да са събрани в Него.

По този начин епископът, заедно с презвитерите, дяконите и лаоса, се намира в иконичните и реално-благодатни взаимоотношения на ония, които чакат идването на Царството Божие и чиято реалност предвкусват – в зависимост от техните благодатни добродетели вяра, надежда и любов, в които всички заедно се усъвършенстват. Това припознаване и признаване на всички благодатни дарове и живи отношения в евхаристийната общност изгражда нейната йерархичност и е гарант за съборността на служенията. Поради това и прот. Джон Ериксън пише за „релационното“ разбиране на служенията.[15]

Въз основа на евхаристийната еклисиология и на икономѝята на църковните хàризми би могло да се намери решение на проблема с етнофилетизма, като се върне разбирането за принципа за териториалността на поместните църкви, а не те да се определят от културния и етнически облик. Тук е мястото да се зададе въпросът дали е възможно разрешаването на проблема с диаспората? Ако се осланяме на историческите факти и формулираните канони, основани единствено върху териториалността на автокефалните поместни църкви, едва ли би се стигнало до категоричното разрешаване на проблемите. Настоящата криза в Православната църква може да бъде преодоляна, в случай че принципите на евхаристийната еклисиология бъдат приложени на практика. Въпросът остава отворен.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (164), 2021, с. 46-51 (бел. ред.).

[1] Григорий (Папатомас), архим. „В постцърковната епоха (Раждане на една постцърковна модерност)“ – В: Теологикон, 3, 2014, с. 55; Παπαθωμάς, Γ. ΚανονικὰἌμορφα, Κατερίνη „Επέκταση“ 2006.

[2]Правила на св. Православна църква, С. 1936, с. 97-98.

[3] Пак там, с. 147.

[4] Кипърската архиепископия по обясними причини след окупацията от турската армия на северната част от острова (1974 г.) вписва в своя Устав (1979 г., разд. 1, чл. 2), че: „Членове на (плиромата) на Православната църква на Кипър са всички постоянно пребиваващи православни християни в Кипър, както и тези, които произхождат от Кипър и чрез Кръщението са се присъединили към Църквата на Кипър и сега пребивават в чужда земя (т. е. в чужбина)“ (filokalia.org). В новия Устав (от 2010 г.) на Кипърската архиепископия явно по богословски причини се коригира разд. 1, чл. 1, ал. 2 с думите: „Църквата на Кипър се съставлява от всички православни християни, които живеят в Кипър“ (churchofcyprus.org). Не стои така обаче въпросът в Устава на Руската православна църква. В гл. 1, чл. 3 там категорично се набляга, че членове на РПЦ, освен граждани на бившия СССР, са и православни християни, които доброволно пребивават в чужбина и които приемат нейната юрисдикция (Устав на РПЦ от 1988 и 2000 г. – patriarchia.ru).

[5] В много поместни църкви презвитерът в енорията носи титул на предстоятел на храма или председател на църковното настоятелство. Трябва да се отбележи обаче, че в множество диаспори, а така също и в някои диаспори на БПЦ, председателят е лаик, който ръководи църковната община и отговаря за нея пред епископа и епархийския съвет.

[6] Афанасиев, Н. Трапеза Господня, ВТ 1999, с. 103.

[7] Пак там.

[8] Ζηζιούλας, Ι. „Θεία Εὐχαριστία καὶ Ἐκκλησία“ – Τὸ Μυστήριο τῆς Θείας Εὐχαριστίας, Ἀθήνα: „Ἀποστολικὴ Διακονία“ 2004, σ. 44-45.

[9] Afanasiev, N. „The Church Which Presides in Love“ – In: The Primacy of Peter: Essays in Ecclesiology and the Early Church, London: „The Faith Press“ 1963, p. 76.

[10] Zizioulas, J. „Orthodox Ecclesiology and the Ecumenical Movement“ – In: The One and the Many, Studies on God, Man, the Church, and the World Today, ed. by Fr. Gregory Edwards, „Sebastian Press“ 2010, p. 311, 314.

[11] Св. Йоан Златоуст, Тълкование на послание към св. ап. Тимотей, Омилия 11, 1 – В: Тълкувание на посланията на св. ап. Павла, 11, 1-2, С. 1948, с. 78-79; св. Йоан Златоуст, Върху Послание до Тимотей 2 – PG 62, 553.

[12] Всъщност поради различни причини основно случили се през четвъртото столетие, се е стигнало до практиката презвитерът да оглави евхаристийното събрание – нещо, което според мен не противоречи на основните принципи на евхаристийната еклисиология, тъй като би противоречало и на природата на Църквата; виж моята студия „Появата на енорията и презвитерът като предстоятел на Евхаристията през четвъртото столетие“ – В: Християнство и култура, 7 (94), 2014, с. 5-16. [и в Живо Предание – тук (бел. ред.)]

[13] Виж анализа на евхаристийно богословие на прот. А. Шмеман във: Фелми, К. Въведение в съвременното православно богословие, С.: „Омофор“ 2007, с. 236-239.

[14] Понятието за властта на епископа по модела на секуларната власт постепенно прониква в църковното съзнание през вековете. Това е окончателно изразено и чрез одеждите на епископа, който през 17-18 в. започва да носи инсигниите на византийския император – сакос, митра и жезъл. Премахването на тези одежди и символи на властта и връщането на фелона в епископските одежди ще спомогне за завръщането на разбирането, че епископът е пръв сред своите презвитери, а тази чест – външно, чрез одеждите – е изразена единствено чрез епископския омофор. Днес императорските одежди на епископа са напълно неразбираеми за съвременния християнин, като тази неразбираемост е облечена със символика. Повече за църковните одежди и инсигнии в: Чифлянов, Б. Литургика, С. 1997, с. 73-77.

[15] Erickson, J. „Bishops, Presbyters, Deacons: An Orthodox Perspective“ – In: KANON, 13, Verlag Roman Kovar, Eichenau, 1996, S. 152.

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,70802/view,article/

Read about our COVID related measures