За дара на говоренето на езици (глосолалия)

НАПИСАНА ОТ АРХИМ. ЗАХАРИАС (ЗАХАРУ)

На Петдесетница, десет дни след Възнесението на Господа, даровете на Светия Дух се излели като знак за извършеното примирение между Бога и човека. Един от тези дарове, дарът на говоренето на езици, заслужава особено внимание. За нас е трудно да го разберем по няколко причини – отчасти поради факта, че той почти изчезва в края на живота на св. апостол Павел. Нещо повече, в своите по-късни послания св. Павел го споменава като такъв, който не е измежду най-главните, което говори за намалената му значимост по онова време. С какво се обяснява това?
Знаем, че дарът на говоренето на езици (глосолалия) е даден на ранната Църква с определена цел. Това е било свързано с практиката в древен Израил богослужението и молитвата да се извършват преди всичко с външни прояви и начини, докато целта на слизането на Светия Дух е да научи хората да се молят с дух, в дълбочината на сърцето си (срв. 1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница обаче, както виждаме, хората започнали да проповядват на много и различни езици за великите дела на Господа. Този дар е бил разпространен, защото Бог е пожелал Неговото слово да достигне краищата на земята (Рим. 10:18), новата вяра да донесе спасение на всички народи. Мнозина с вдъхновение са говорили на различни езици и Духът Божи е благоволил това да се случи. Молещите се на различни езици са изпитвали радост, защото за тях е било очевидно, че Бог се е вселил в тях и е извършил нещо велико.
Този дар обаче, който е бил изключително полезен в делото на възпитанието на Тялото Христово, постепенно е започнал да изчезва. Случвало се е да се произнасят славословия и да се изговарят думи на език, който присъстващите не разбират и тогава е била необходима помощта на вдъхновени от Светия Дух преводачи. Независимо, че някои продължавали да използват своя дар за говоренето на езици, станало ясно, че за мнозина това е престанало да бъде източник на вдъхновение за молитва. Затова св. ап. Павел пише на коринтяни: „И тъй, какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум” (1 Кор. 14:15). Ще рече, той отличава молитвата с дух от молитвата с ум, като смята молитвата с дух и тази на чужди езици за едно и също. В предишния стих на същото послание той казва: „Защото, ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден” (1 Кор. 14:14).
За св. апостол Павел духът е нещо почти идентично с ума. Като говори за висшите цели на християнството, той пише за обновяване ту на духа, ту на ума. Ние обаче, като желаем да разделим тези две понятия, казваме, че духът присъства в ума като нещо по-висше или по-дълбоко, отколкото е самият ум. Духът проявява себе си чрез ума, както например душата се проявява чрез чувствата. В думите „ще се моля с дух, ще се моля и с ум” сякаш личи някакво противопоставяне. Молитвата с дух тук се приравнява към молитвата на езици, при която човешкият дух съзнава могъщото присъствие на Бога в своя живот. Нещо повече, било е такова време, когато благодатта, научила хората да се покланят на Бога с „дух и истина” (Иоан 4:23), т. е. с цялото си същество, се е изливала с изобилни потоци, и тогава молещите се, като са се изпълвали с божествената енергия, са пребивавали боговдъхновено във висшите сили на своето същество. Такъв човек се оставя изцяло на действието на Светия Дух, Който „духа, дето иска” (Иоан 3:8), и Духът започва да се моли в него с „неизказани въздишки” (Рим. 8:26), т. е. с порой от такива думи, които надхвърлят психологическото ниво и разбиране на самия молещ се.
За разлика от вече казаното, молещият се с ум се възнася към Бога с благочестива мисъл и богоугоден стремеж. Такава молитва се съпровожда или от свято съкрушение, или от радост, но има голяма сила и носи безгранично духовно веселие. Молещият се ум не губи контрола над себе си; той е в състояние да управлява своите мисли, желания и чувства. Неговият духовен живот протича по закономерен начин. Неговите молитви и славословията му звучат съвършено разбираемо за окръжаващите го и могат и тях да привлекат към участие. Разбира се, сърцето също участва в такава молитва, но тук няма съвършено себепредаване на диханието на Светия Дух. Св. апостол Павел ни учи да се молим и с двата вида молитва, без да изключва единия за сметка на другия. Понякога е по-добре да се молиш с единия вид молитва, понякога с другия, един път да се молиш с дух, друг път с ум. Молещият се с дух пребивава в единение с Бога и затова назидава само себе си, докато молещият се с ум бива чуван от цялата община и затова молитвата учи и другите.
Може да ни се стори удивително, че св. апостол Павел отдава предпочитание на молитвата на ума, която сама по себе си представлява свободна изява на човешкия дух, вместо на молитвата на духа, която е чист дар на Светия Дух. Това обаче се обяснява в контекста на цялото Първо послание до коринтяните. Апостолът, например, говори за истински пророци, които трябва да владеят собствения си дух, защото „пророческите духове се покоряват на пророци” (1 Кор. 14:32). Пълното пък подчиняване на дара на глосолалията предполага някаква загуба на себеконтрола – пребивавайки в изобилието на благодатта и в радостта, ние, въпреки че чувстваме Божието действие в нас, напълно забравяме за присъствието на нашите ближни и членовете на Църквата.
В древната Църква мнозина са притежавали дара да говорят чужди езици, само че с времето този дар е станал рядък. Всъщност, когато някой е говорел на непознат език, с това той е заемал цялото църковно пространство, но в резултат никой не е получавал полза от неговия дар.
Съществуването в ранната Църква на глосолалията се обяснява с необходимостта новообърнатите християни да се научат да се молят в сърцата си, а не просто външно, както вероятно са били свикнали дотогава. Но Църквата, в изпълнение на своята главна задача – преобразяването на вътрешния човек, – скоро е намерила по-дълбок начин за култивиране на човешкото сърце, а именно – призоваването на името на нашия Господ Иисус Христос. И постепенно сърдечната молитва заменя дара на говоренето на езици. Иисусовата молитва е този начин да се молим духом – без всякаква загуба на контрол над духа ни и, следователно, без риск да заемем духовното пространство на останалите членове на Тялото Христово. Всичко, което ние правим в Църквата, трябва да вършим с уважение към нашите ближни. Когато следвах в Богословския институт в Париж ни учеха, че по време на божествената Литургия свещеникът може понякога и да издига ръцете си нагоре, но не трябва да ги издига прекалено високо. Дори и в това трябва да бъдем скромни и да не привличаме върху себе си излишно внимание.
Следователно, да говорим на различни езици или да се молим духом, означава да потопим нашия ум в безбрежния океан на Светия Дух. Същевременно обаче апостолът предпочита да се държим по-близо до брега – за да избегнем безпорядъка в църковния живот и заради по-голямата полза за ближните.
Най-добър начин да обясним явлението глосолалия в наше време, според нашата традиция, т. е. без да осъждаме и критикуваме, е да кажем, че ако на хората нещо им пречи да се поклонят на Бога със сърце, то Бог може да даде на такива хора отново дара на говорене на езици. Фактът, че в наше време, когато пътят на сърцето е забравен или дори напълно неизвестен, в хората се появява интерес към този дар, който сочи същата изначална и единствена цел. А именно, че Духът Божи иска всички да се върнат в своя роден дом – в Църквата. И всеки да стане член на това Тяло, за да се научим всички да Го почитаме, както Го почитат християните вече толкова векове, та човешкото сърце да се преобрази чрез призоваването на името на Нашия Господ Иисус Христос. Защото се знае, че който носи в себе си Неговото име, той ще бъде от спасен от Него: „Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян.4:12).
Ако в наше време на някои действително е бил даден този дар, възможно е това да ги върне към истината, към никога непрекъсваната традиция на Църквата, традицията на сърдечната молитва – най-вярната, най-смирената, преобразяваща, вдъхновяваща и спасяваща човека молитва. Чрез тази молитва ние получаваме най-големия от всички дарове на Светия Дух, който изцерява и укрепва природата ни, и който „ще ни упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Този Негов дар ще ни покаже силата да пребиваваме в пълнотата на Божията любов. И този дар няма да загуби своята сила навеки – с нас той ще пребъде и след смъртта.
Важното за нас самите е правилно да разберем това явление – глосолалията – и да не се смущаваме. Към тези, които смятат, че притежават този дар, ние ще се отнесем с уважение, като посочим само, че глосолалията е начало на нещо много по-велико, че тя ще ги приведе към сърцето на традицията. За да благовестим на хората, ние не бива да ги отблъскваме или да ги презираме като еретици. Трябва да се стараем да намираме в тях онова, което е положителното, и, като се опираме на него, да ги привеждаме към пълнотата на истината, както е правил св. апостол Павел, когато се обърнал с проповед към атиняните. Той се възползвал от тяхното разбиране за незнайния Бог (Деян. 17:23), за да ги доведе при единния истински Бог, Бога знаен и възлюбен.
Въпроси и отговори:
Каква е връзката между човешките езици и говоренето на езици?
Събралите се на Петдесетница са говорили на различни езици. Имало е партяни, миди, еламити и др., и тези, които са получили дара на глосолалията, са заговорили на езиците на присъстващите. Същевременно, бидейки в това състояние, те са започнали да говорят и неизвестни езици. Св. апостол Павел казва, че те сами не разбирали онова, което казвали, и имало нужда някой да превежда, та казаното от тях да бъде разбрано. Къде обаче е ползата от всичко това? Независимо, че те сами знаят и разбират, че така се покланят на Бога, другите, разбира се, не получават нищо. В историята на Църквата имаме примери, когато светци са приемали този дар и чрез него са общували с други – чужденци, които не са говорили собствения им език. Когато, например, се срещат св. Василий Велики и преп. Ефрем Сирин, нито един от двамата не знае езика на другия. Независимо от това, те са успели да се разберат.
В днешно време в Америка сред петдесетниците и харизматиците съществува мнение, че говоренето на езици е някакъв таен молитвен език, който им е съобщен от Бога чрез Дух Свети и им е даден, за да не може дяволът да „похити” молитвата им. Бихте ли могли да кажете нещо по този въпрос?
Възможно е това, което тези хора преживяват, да е реално, но това, което казват не е вярно. Понякога хората не разбират това, което изпитват. Възможно е да са получили съприкосновение със Светия Дух, защото Бог гледа сърцето на човека. Същевременно, когато такива хора започват да описват своето състояние, те допускат грешки, тъй като нямат ключ да интерпретират своите преживявания. Ключът към тези преживявания е традицията. Често съм виждал, как на Запад хората получават големи духовни дарове. В едно малко градче на юг от Лондон някога имаше протестантски пастор и когато той проповядваше, на човек му се струваше, сякаш от устата му капе мед. Наложи ми се да изслушам записите от няколко негови беседи. Той имаше рядък ум и разбиране за Св. Писание. С лекота съединяваше различни места от Писанието и ги обясняваше така, че бе истинско удоволствие и радост да го слушаш. Ползваше се от този дар и служеше в енорията си, но неочаквано му дойде мисълта, че е настъпило времето да отиде и да проповядва словото Божие по целия свят. За съжаление, нямаше с кого да се посъветва в своята църква; нямаше никой, който да можеше да разпознае волята Божия за него и да му каже: „Спрете се! Бог ви е поставил на това място. Останете си тук. Духът Божи свидетелства за вас, че това е вашето място”. И той прие тази своя мисъл. След няколко години случайно узнах, че се намира в Швейцария, в тежка депресия, като не желае да извършва дори Господнята вечеря. Молел някои от миряните да извършва това вместо него, а сам печално стоял в ъгъла. Струва ми се, че този човек е притежавал този дар на проповедта за известно време, но на него не му е била позната традицията, която да го подкрепи и му помогне да различи пътя на спасението и на Светия Дух. Затова, когато настъпил моментът на изпитанията, той се изгубил. Проблемът на тези хора е в това, че нямат института на Църквата, че нямат традиция.
Има хора, на които заради любовта им към Бога и Св. Писание им се дава някакво вдъхновение и те успяват да направят много, но всичко това лесно се изпарява, защото липсва онзи съсъд, в който би било възможно да се запази получената благодат. За нас такъв съсъд е институтът на Църквата, заедно с традицията. Чрез тях ние живеем. Не се отнасям презрително към инославните; някои от тях са много надарени хора. В същото време обаче те са жертви на своите собствени традиции. Те не са утвърдени, защото те нямат такова разбиране за Църквата, каквото има при нас. Нашият манастир често се посещава от англикански свещеници, които ни казват: „Единствено вие, православните, имате непрекъсната традиция”. Повече от това обаче нищо не казват. По далеч от това не отиват, и тогава и ние мълчим. Какво да им кажеш?
Преди няколко години научих за един теологумен[1] по повод дара на говоренето на езици и ми е интересно да чуя и Вашето мнение. Съгласно с това мнение, първоначалният дар на глосолалията е продължил дара на Петдесетница, като е използвал съществуващите човешки езици, и когато всички човешки езици са били използвани, този дар е престанал.
Тук се подразбира, че дарът на глосолалията е бил даден, за да бъдат благословени всички наши езици. Струва ми се, че съм срещал нещо подобно при св. Йоан Златоуст, но не си спомням точно къде и не мога да цитирам. Бих искал само да кажа, че който е запознат с истинската традиция на Православната църква, такъв не се нуждае от нищо подобно. Всички съвременни християнски деноминации притежават по нещо и от нашата традиция. Някои от тях се наричат, например, „евангелисти”. Но нима православието и Православната църква не са самите евангелисти? Нима в Църквата ние не живеем истинската пълнота на евангелското благовестие?
В житието на стареца Порфирий[2] се описва, как той получил дара на прозорливостта. Молил се в притвора на храма, когато стар отшелник влязъл в него. Като предполагал, че се намира сам, онзи разпрострял кръстообразно ръцете си в молитва, започнали да се разнасят някакви звуци, които можем да наречем глосолалия, и цял просиял в божествената светлина. О. Порфирий смятал, че неговият дар на прозорливост е свързан с молитвата на този стар отшелник. Приемането на този дар е било много тайнствено и неизречимо. Моят въпрос е: има ли в нашата традиция някакви случаи, които да приличат на този?
Всеки от нас има разбиране за дара на говоренето на езици или за моленето в дух. Когато ние сме сами в килията си, се молим така, както не можем да се молим в храма, в присъствието на други. Когато сме сами, можем просто да се потопим в Духа Божи и да разговаряме с Него без всякакви прегради: „Господи, благодаря Ти, че Ти си Този, Който е, и няма никой, подобен на Тебе”, или „Господи, по-добре въобще да не живея, отколкото да живея без Твоята любов”. Когато Духът ни увлича по подобен начин, ние произнасяме много лични молитви и чувстваме силата на Духа вътре в нас. Не можем обаче да се молим така и пред другите. Затова и в храма четем монотонно – за да могат присъстващите или да слушат това, което се чете, или да следват собствен вътрешен молитвен ритъм. По време на богослужение не бива да се чете чувствено, изразявайки собствени емоции, защото това нарушава мира на другите. Стига се понякога дотам да слушаме наистина ужасно непоносимо четене, така че да ни се иска да избягаме от храма. Понякога може да ни се стори, че в манастирите монасите четат прекалено монотонно и неизразително, но това е, защото четящите знаят, че е възможно другите монаси да са провели цялата нощ в молитва и да са дошли в храма прекалено съсредоточени в сърцата си, като желаят и тук да запазят това състояние. Да се запази такова състояние е възможно само ако богослужението се извършва по неутрален начин. В същия дух се опитваме да разберем и дара на говоренето на езици. Възможно е Бог да го дарува за да помогне на хората да се молят в сърцата си – за да извършат прехода от външното към вътрешното. Разбира се, много от нас не познават такава молитва. Случва се, когато Бог даде изобилна благодат и вдъхновение да прекланяте колене, да докосвате с чело пода, да се удряте в гърдите – с други думи, тогава можете да правите, каквото поискате. Но когато сме в храма, трябва да мислим за другите. Такава велика е тази култура! Ще ви припомня един случай от живота на пустинните отци. Един старец, влизайки в храма, мислел, че е сам и няма други, не се сдържал и дълбоко въздъхнал. Неочаквано той чул някакъв шум от ъгъла и разбрал, че в храма има и някакъв послушник. Отишъл и като му се поклонил до земята, казал: „Прости ми, брате, защото аз не съм поставил още и началото”.
Отците-пустинници са притежавали тази култура – да скриват своите дарования. Един велик подвижник приел в своята килия трима монаси. Като пожелал да узнае за техните дела, той се престорил на заспал. Монасите, като си мислели, че той спи, се въодушевили и станали да се молят. Старецът видял, че на двамина от тях молитвата е като пламък, а третият се молил с усилие. За да не се лишат от наградата на Небесния наш Отец, Който вижда всичко тайно, а награждава открито, монасите се постарали да скрият молитвата си и легнали да спят, преди старецът да се е събудил. Така, с голямо внимание трябва да се пази смиреното настроение. В това е величието на културата на Православната църква, която не трябва да губим.
На три места в Св. Писание са се запазили думи на Христос на арамейски: „Елои, Елои, лама савахтани?”, „Талита куми!” и „Авва”. Защо авторите на Новия Завет не са превели на гръцки или еврейски език тези думи? Съществуват ли някакви писмени коментари или разсъждения за използването на арамейския език?
Не знам как да отговоря на въпроса Ви. Възможно е споменатите думи на Господа да са записани на този диалект, за да се съхрани цялата им сила и значение. Когато се сблъсквам с английски или френски преводи на Новия Завет, и ги сравнявам с гръцкия оригинал, виждам, че често преводът е безсмислен, независимо че е направен от учени филолози. Вземете например Второто послание на св. ап. Павел до коринтяните 5:8-10. Не съм успял да намеря нито един превод, който да предава смисъла на гръцкия текст. Западът е станал жертва на лоши преводи. Може би, когато евангелистите са искали да подчертаят нещо, те са използвали арамейския. А не е трябвало да го използват в по-голяма степен, защото би се наложило да напишат цялото Евангелие на този диалект. Възможно е да има и други причини. Простете, мисля, че моят отговор отразява това, с което сам съм се сблъсквал и е възможно да съм малко предубеден относно преводите.
Във връзка с предишния въпрос – може да възникне впечатление, че Евангелието е било написано първоначално на гръцки език. Истината е обаче, че евангелията не са били написани на гръцки. Евангелието се е разпространявало на арамейски език и по-късно е било преведено на гръцки: „Елои, Елои, лама савахтани?” е било записано на арамейски заради този особен смисъл, който имат думите на арамейски език. Ако тези думи се преведат на гръцки, те ще загубят част от смисъла си.
Но същевременно на това място в Евангелието е даден и преводът на гръцки език. Изначалният език е запазен, но веднага се предоставя и превод: вероятно, за да облекчи разбирането на смисъла от другоезичните хора по онова време. Когато те са слушали тези думи, са мислили, че в този момент Христос вика св. пророк Илия. Не съм учен и не мога да говоря с точност, но ми е трудно да се съглася, че Евангелието от Лука е било написано на арамейски.
Казвате, че трябва да прибягваме към помощта на Иисусовата молитва. Същевременно имаше такова време, когато в Русия забраняваха употребата на тази молитва, защото бяха започнали да я използват като магическо заклинание. Дали не може да обясните как е било възможно нещо подобно?
Чувал съм за това, което се е случило в Русия, но не съм се занимавал сериозно с този въпрос. Знам обаче, че ако няма нарушения, то няма нужда и от закон. Законът е нужен тогава, когато има нарушения. Ако се ползваме от това, което ни дава Църквата, по подобаващ начин, няма да има нужда от забрани. Когато се появяват отклонения, тогава Църквата е принудена да вземе и ответни мерки.
Няколко пъти Вие споменахте за разликата между духовната и душевната реалност: духовните сълзи се различават от душевните, духовните скърби и срам от душевните и т. н. Това разграничение помогна много на мен, а и на други хора също. Съществува ли според Вас психологическо възприемане на Иисусовата молитва, различаващо се от духовното?
Не знам. Разбира се, трябва да се каже, че Иисусовата молитва въздейства върху всички нива на човешкия живот. Енергията, която съпътства името Христово, когато е призовавано с благоговение, смирение и внимание, винаги е духовна и изпълва целия човек. Ако така се удовлетворяват духовните нужди на човека, то същото се случва и с душевните, дори тялото започва да чувства мира.
Съществуват три нива на битие: телесно, душевно и духовно. Разстоянието между телесното и духовното ниво при всички хора е еднакво, но при жените душевното ниво е много по-близо до духовното, докато при мъжете – до телесното. Затова и понякога жените могат да приемат своето душевно състояние за духовно. При мъжете подобно объркване липсва, но те са по-уязвими на телесно ниво. Жените по-лесно се издигат от душевното до духовното ниво, докато мъжете с лекота падат в плътското състояние. Старецът Софроний ни обясняваше в какво се състои същността на това различие и че е необходимо то да се знае, особено от пастирите, в тяхното пастирско служение.
Моят въпрос се отнася до последните думи на Господа. „Свърши се!” – произнася Той на Кръста. Означава ли това, че делото на нашето спасение е извършено още преди Неговата смърт? Отделя ли се извършеното от Него дело по нашето спасение от Неговата смърт и възкресение? Как се свързва нашето спасение с всичко, което е станало? Как Вие разбирате възстановяването на онова, което се е случило в Едемската градина – ще рече грехопадението, изгонването на Адам и Ева от рая, пребиваването на човечеството под клетва? Свалена ли е днес тази клетва?
„Свърши се!” означава „Изпълни се” – защото смъртта на Господа на Кръста е принасянето на жертвата. В този момент е настъпила невинната смърт на безгрешния Господ, заради отмяната на нашето осъждане на смърт, което напълно сме заслужили заради греховете си. В Гетсиманската градина Господ се моли с кървава път за спасение на света. Духовната жертва е била принесена от Него още тогава, физическата смърт на Христос на Кръста е като печат. Той доброволно е предал Себе си на смърт вместо нас, за да унищожи нашата смърт. И, разбира се, щом е била принесена тази жертва, редът на нещата се е възстановил. Тази жертва е достатъчна за нашето спасение. Не зная дали успях да отговоря на въпроса Ви.
Чрез Кръста и Възкресението на Христос ни е дарувано спасението. Можем ли ние да преживеем опитно това в Църквата?
Ние преживяваме това частично – светците го преживяват в пълнота. В земния ни живот този опит винаги остава непълен, но същевременно ни гарантира, че пълнотата непременно ще настъпи след всеобщото Възкресение. Сега ние получаваме уверение в Духа, като залога в бизнеса, който ще ни бъде поверен в деня на Възкресението. Сега е важно да имаме известие в сърцата си, че възстановяването вече е започнало. Било то малка топлина в сърцето от призоваване на името на възкръсналия Господ, или силно посещение на Духа – всичко това е едно. И едното, и другото свидетелстват за едната и съща реалност: Господ възкръсна и смъртта е победена. Той победи и смъртта, и света, лежащ в зло. Дори ако ни се даде малко знамение за живота, който ще настъпи, това е напълно достатъчно, за да ни укрепи по нашия път. „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10).
Това ни учи примерът на св. апостол Петър. Независимо, че Господ му предсказал трикратно отричане, той продължил смело напред. Когато влязъл в Претория, за да види какво предстои, към него се доближило едно момиче – слугиня с думите: „И ти си от Галилея. Ти също беше заедно с Иисус”. В този момент той не се намирал в опасност и, може би, просто смятайки, че не си заслужава да разговаря с нея, казал: „Не знам за какво говориш”. Така той вече леко се подхлъзва и врагът намира пролука, чрез която получава пълно влияние над него. Минало малко време, и отново прозвучала същата фраза: „И ти си от обкръжението на този Галилеец…”. И той отново се подхлъзва: „Не знам този човек”. Врагът получава още повече власт над него, така че на третия път той вече с клетва се отрича от Христос, става отстъпник, т. е. в известен смисъл губи своето кръщение, напълно се отделя от Господа. Слава на Бога, Господ преди това се е молил за него и тази молитва го спасила. Когато се чуло пеенето на петела, Господ погледнал св. Петър и апостолът почувствал болка в сърцето, излязъл и горчиво заплакал (Мат. 26:69-75). Виждате ли, заради невнимание в малкото св. ап. Петър паднал в изкушение, което е превишавало силите му. Така е и с нас. Безгрижието води до падение. Ако ни предложат да ограбим банка, ние ще отговорим с негодувание: „Та ти, какво? Какви ги говориш?”. В същото време можем с лекота да си присвоим пет долара, които не са наши, а да речем, църковни. И така по малко се подхлъзваме. Тогава за врага се отваря възможност да ни изкушава все повече и ние можем да се плъзваме все по-далеч и по-далеч, изпадайки в нещо много по-лошо. Ако ни предложат да блудстваме, отговаряме „махнете се, не искам да оскверня храма Божи, своето тяло, като го превърна в склад на нечистота?”. Ако обаче си позволяваме волности в общуването с другите, тогава врагът получава власт над нас и започваме да се хлъзгаме по наклонената плоскост все повече, докато не се окажем завлечени в зловонието. Думите на Св. Писание са двуостър меч: на верния в малкото Бог дава сили да опазва и голямото, докато неверният в малкото, невнимателният, дръзкият в общуването, несправедливият – той ще се окаже неверен и в голямото и така напълно ще погине. Ние постоянно виждаме потвърждение на това в живота на Църквата. Трябва да сме на стража и да пазим думите на Господа. Простете ми.
Заключение. Слово в деня на отданието на празника Сретение Господне[3]
За мен бе голяма радост да сме отново заедно, заедно да извършим божествената Литургия и да чувствам силата на Вашите молитви. Показателно е, че служим тази св. божествена Литургия тъкмо днес, в деня на отданието на празника Сретение Господне, защото това събитие е свързано с тайнството на царственото свещенство на Христос.
Предния път, когато ме поканихте на вашия свещенически събор, говорихме, че на Сретение Господне Христос се принася и на Бога, и на хората. Със Своя истински и съвършен живот Христос е оправдал човечеството пред Бога и ако следваме Неговите стъпки, не само няма да се посрамим, но ще бъдем приети от Отца и Светия Дух като синове Божии. Христос е оправдал и Бога пред хората с това, че ни е възлюбил докрай, до смърт, извършвайки нашето спасение. Но принасянето на Богомладенеца в храма е и начало на Неговото свещенство. За нас, свещениците, този момент е от изключителна важност, защото сме причастници на Неговото свещенство по силата на хиротонията. Разбира се, съществува само едно-единствено царско свещенство на Господа, към което са причастни всички вярващи, но същевременно, ние, ръкоположените свещеници сме причастни на това свещенство по особен начин.
Да размислим малко за онези, които са се намирали тогава в храма и са приели Христос, за св. Симеон – човек праведен и благочестив – и св. Анна пророчица. Били са много възрастни, но сърцата им живеели в неугасимо очакване на идващото спасение – те очаквали появата на нетленното утешение на Израиля – Христос (Лука 2:25). С други думи, те постоянно съгрявали в своите сърца пророческия дар, който са получили като причастници на божествения пророчески Дух.
Свещенството е също пророчески дар, който трябва да пазим и да умножаваме в себе си до последните дни на живота. За това, че този дар живее в нас, ние съдим по присъствието в нашите сърца на нетленното Божие утешение. Когато това утешение в нас изобилства, ние можем да утешим и идващите при нас. Тези двама, светите Симеон и Анна, са пример за хората, които пророчески са били причастници на царското свещенство на Христос. Надеждата им е била голяма, те чакали утешението за Израил така, както ние, новият Израил, чакаме Второто славно пришествие на Господа.
Господ е наклонил небесата и слязъл (Пс. 144:5) при нас на земята в човешка плът, което е пророчество за Неговото Второ пришествие. Затова възлюбилите Неговото пришествие по плът жадуват с огромно нетърпение и Второто пришествие на Господа, за славата на Отца. Те не само живеят в очакване – те самите са устремени към това, да Го посрещнат. Толкова силно е тяхното желание за среща с Господа.
С идването Си Господ става Божие знамение за всички народи (Лука 2:34). В отношението към Него не може да има никаква неопределеност. Ако Му се предадем в смирена любов, Той ще ни осени със сила и ние, носейки Го в себе си, подобно на праведния Симеон, ще запеем победна песен. Ако дългите години земен живот угасят в сърцата ни надеждата за великото спасение, целият ни живот ще завърши с крах. Ако вечността престане да е за нас вдъхновение, ако ние живеем само за земята, неизбежно ще станем част от този мрачен паднал свят. И в това се състои трагедията на човека.
Господ ни е поверил свещен залог, като очаква, че когато Той дойде да съди света с правда и милост, ние ще му го върнем неосквернен. За никого не е възможно да остане равнодушен, защото този ден на срещата с Господа – нашия Творец и Изкупител – ще е най-великият ден за всеки. Трудно е свещеническото служение, но надеждата, че този ден ще настъпи, оживява сърцата ни. Винаги трябва да помним, че нашето свещенство е причастно на Христовото и точно затова в този свят то е съпроводено със страдания. Ние не трябва да отслабваме или да изпадаме в малодушие в скърбите на изпитанията, а, напротив, молитвата и богослужението трябва да са извор на надежда. Тогава дарът, даден ни от Бога в ръкоположението, ще живее в сърцата ни, укрепвайки ги в упование за бъдещите блага.
Светът, в който живеем, колкото и да е прекрасен, е завеса, която скрива от нас и царството Божие, и царството на тъмнината. Понякога ни осенява сянката на царството на тъмнината, понякога до нас достигат лъчите на Царството на светлината, които ни утешават и поддържат. Ние просто трябва да пазим в сърцата си Божия дар, за да съумеем да устоим в деня, когато Господ ще разтърси небето и земята. Тогава всичко създадено ще премине и само това, което е белязано с нетварната благодат на Неговия Кръст и Възкресение ще остане навеки.
„Сега е съд над тоя свят” (Иоан 12:31) – казва Господ, като отива към страданията. Този съд се е извършил от Неговия кръст. Той е мълчал, но цялата вселена е викала: слънцето е помръкнало, камъните са се разпукали, гробниците на мъртвите са се отворили. Случило се е нещо невиждано дотогава. Непричастните на благодатта Му – като видели случващото се – отминавали, като се биели в гърдите (Лука 23:48). За тях Неговото разпятие е било непоносимо. Само Неговата свята Майка и св. Йоан Богослов могли да пребивават тогава при Кръста, защото в сърцата им Той като преди останал жив. Укрепил ги в този страшен час да бъдат с Него непоколебимо, без да обръщат внимание на болката.
Ако и ние сме възлюбили пришествието на Бога по плът, пазейки свято Неговите дарове, то и в нашите сърца ще изгрее чудесна светлина, вдъхновяваща ни с надежда и очакване на Неговото Второ пришествие. Заедно с пришествието Господне в слава тази светлина, която е още макар и малка, ще ни въведе във вечното Царство на светлината. Тогава, подобно на св. Симеон Богоприемец, и ние, заедно с всички светци, ще запеем тържествената песен: „Благословен е Дошлият и отново Идващият в името Господне”. Амин.
Превод: Венцислав Каравълчев
* “On the gift of speaking of tongues” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 232-253 (бел. прев.).
Последна глава от книгата. Публикуваните досега части виж – тук (бел. ред.).
Моето разбиране за дара на говоренето на езици е основано на учението на о. Софроний Сахаров и на мислите на св. Филарет Московски изказани в проповедта му върху Първо послание до коринтяни, 14:15: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум” (Choix de Sermons et Discours, 2, Paris 1866, p. 435-445). 
[1] Частно богословско мнение (бел. прев.).
[2] Св. Порфирий Кавсокаливит – памет на 2 декември (бел. прев.).
[3] Словото е произнесено по време на божествената Литургия в последния ден на Православния събор на клира (бел. прев.).

Източник: https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,24652/view,article/?fbclid=IwAR1TSGVmIWNMldInI52_O46pivJu-1DxAmB1RBZrtCvAsm8OywC1W79WJUU

Read about our COVID related measures